"Дон Кихот"

И действително той странстваше точно из това поле.

"Щастливо ще бъде" - добави той - "времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията. О, мъдри вълшебнико, който и да си ти, комуто ще се падне честта да станеш летописец на тази странна история! Моля те, не забравяй добрия ми Росинант, вечен мой спътник по всички друмища."

Малко след това дон Кихот добави, сякаш беше наистина влюбен:
"О, княгиньо Дулсинея, господарке на това пленено сърце! Голяма обида ми нанесохте, като ме отблъснахте и отхвърлихте с жестоката си и строга заповед да не се явявам пред Вашата красота. Смилете се, сеньора, и си спомнете за това покорно Вам сърце, което толкова страда заради любовта си към Вас."

Към тези глупости той прибави и много други в духа на прочетеното в книгите си, като подражаваше, доколкото му бе възможно, на техния език. При това той напредваше толкова бавно, а слънцето тъй бързо се издигаше и тъй силно започваше да прежуря, че имаше опасност да размекне мозъка му, ако такъв беше изобщо останал в главата му.

***


- Казах ти вече Санчо - възрази дон Кихот - че нищо не разбираш от приключения. Това, което твърдя, е самата истина и ти ей-сега ще се убедиш в нея.

Като каза тези думи, той изведе коня си напред и застана сред пътя, по който идеха монасите. Щом те се приближиха достатъчно, за да могат да чуят думите му, дон Кихот извика гръмко:
- Проклети дяволски изчадия, освободете веднага високопоставените принцеси, които насила отвличате в тази каляска; не го ли сторите, пригответе се да умрете, за да изкупите престъпленията си.

Монасите спряха и почнаха да разглеждат с голямо удивление осанката на дон Кихот и да се чудят на неговите слова, на които отговориха:
- Сеньор рицарю, не сме дяволски изчадия, нито престъпници. Монаси сме от ордена на свети Бенедикт, вървим си по пътя и съвсем не знаем дали в тази каляска има или няма отвлечени принцеси.
- Не ще ме залъжете със сладки приказки; зная добре какви сте закоравели мошеници - каза дон Кихот.

***


От всичко това те останаха също тъй удивени, както всеки, който влизаше в досег с него. Вивалдо беше ловък и шеговит човек, и в желанието си да прекара забавно малкото път, който го делеше още от мястото на погребението, намисли да даде на нашия рицар случай да продължи по-нататък странните си размишления. И той му каза:

- Струва ми се, сеньор рицарю, че Ваша милост сте избрали най-суровото поприще на земята, по-сурово дори, по мое мнение, от онова на най-откъснатите от света монаси.
- Може да е много сурово избраното от мене поприще - отговори дон Кихот - но за мене няма никакво съмнение, че то е необходимо... Ние сме пратеници на Бога на земята и чрез нас се осъществява Божията правда... Не че смятам - далеч от мен е тази мисъл - че званието на странстващия рицар надвишава званието на килийния монах; казвам само, ако съдя по собствените си изпитания, че положението на странстващия рицар е безсъмнено по-тежко и по-опасно, и е по-свързано с глад, жажда, нищета, дрипи и мръсота; защото ясно е, че някогашните странстващи рицари са минали през много злополуки в течение на живота си. И ако някои са успявали чрез храбростта си да се издигнат до императорско достойнство, трябва да се признае, че то не е било даром, а им е струвало пот и кръв...
- Тъй мисля и аз - рече спътникът - но у странстващите рицари има някои неща, които не мога да одобря. Когато им предстои някое голямо и опасно дори за живота им приключение, никога в такъв час не им идва на ума да се позоват на Божията милост, както всеки християнин е длъжен да постъпи при подобни опасности; те предпочитат да се позовават на своите възлюбени, и то с такава преданост и жар, като че ли те са техен Бог. То е нещо, което прилича на идолопоклонство.
- Сеньоре - възрази дон Кихот - изключен е всеки друг начин на действие и зле би се изложил странстващият рицар, ако постъпеше иначе; защото осветените от странстващото рицарство обичаи и правила налагат пред всяко велико бойно действие рицарят да призове своята дама, да отправи към нея нежен любовен поглед, за да изпроси нейната помощ и подкрепа в предстоящето тежко изпитание... Рицарските книги са пълни с подобни примери. Това не значи, разбира се, че рицарят не се позовава на Бога. Има време и място той да направи това в течение на борбата.
- При все това - възрази спътникът - в мен остава едно съмнение... Още повече, защото подозирам, че не всички странстващи рицари имат дама, понеже не всички са влюбени.
- Това не може да бъде - отвърна дон Кихот. - Няма странстващ рицар без своя дама, защото на тях е толкова присъщо и естествено да са влюбени, както е присъщо и естествено за небето да има звезди... Рицар без любов е рицар незаконен, рицар измамник, който се е вмъкнал в рицарското звание не през вратата, а през оградата като крадец и разбойник.

...


- Получените в сражения рани не уязвяват честта, а напротив я възвеличават. Тъй щото, приятелю Санчо, не ми възразявай повече, а помъчи се да станеш и ми помогни, доколкото можеш, да се кача на магарето и да се махнем оттук, преди да падне нощта и ни завари в това пусто място.
- Не ми ли казахте някога - рече Санчо - че за странстващите рицари е нещо обикновено да нощуват най-често в пусти места под открито небе и че те дори смятат това за голямо щастие?
- Обикновено е - възрази дон Кихот - когато не могат иначе или пък когато са влюбени. Че това е самата истина, показват случаите с някои рицари, които са прекарали цели две години седнали върху една скала, изложени на слънчев пек, мраз и всички ярости на небето; и всичко това без нищо да знаят за тях възлюбените им. Един от тях е Амадис, когато с прозвището Белтенеброс се е настанил в Пеня Побре, не зная дали за осем месеца или за осем години, защото паметта ми е доста засегната. Достатъчно е да знаеш, че той си беше наложил това наказание за някакви укори, отправени му от сеньора Ариана. Но стига толкова приказки, Санчо, и опитай се да свършиш тая работа преди някое нещастие да сполети магарето, подобно на онова, което сполетя Росинант.

...


Убеден, че се намира в прословут замък (казано е вече, че за него всички ханове бяха замъци), той си въобрази, че дъщерята на ханджията, която за него беше дъщеря на владетеля на замъка, се беше влюбила в него, покорена от благородния му вид, и беше обещала, скришом от своите родители, да дойде да полежи при него. И, считайки този свой блян за твърда действителност, почна с безпокойство да мисли за опасното положение, в което би могла да изпадне добродетелта му, и реши в своето сърце да не изменя на своята сеньора Дулсинея Тобоска, дори ако самата кралица Гиневра и придворната й дама Квинтанона биха дошли да му се предложат...

И толкова голямо беше заслепението на бедния идалго, че всички осезаеми и обоняеми свойства на тая мома, които биха отвратили който и да е мъж освен мулетаря, не можеха да го освободят от заблудата му. Струваше му се, че държи в обятията си богинята на красотата. Притискайки я здраво, той й шепнеше любовни слова:

- Желал бих - казваше той - да съм в състояние, благородна и красива сеньора, да Ви кажа достойна за Вашата красота благодарност; но съдбата, която често преследва добродетелните хора, ме постави в постелята, в която лежа, с тъй разнебитено тяло, че колкото и да е голяма волята ми да удовлетворя Вашето желание, това ми е наистина невъзможно. Но покрай тази невъзможност има и друга, още по-голяма: думата, която дадох на безподобната Дулсинея Тобоска, единствена господарка на най-скритите ми мисли. Да не беше това съображение, не бих имал наивността да пропусна щастливия случай, който любезността Ви ми поднася.

...


Застанаха на най-високото място на хълма и оттам наистина биха се видели добре двете стада, които дон Кихот взимаше за войски, ако гъстият прах, вдигнат от тях, не им затуляше гледката; но въпреки това, въобразявайки си, че вижда неща, които нито се виждаха, нито съществуваха, нашият рицар взе да описва:

- ...другият вдясно от него с исполинското тяло е безстрашният Брандабарбаран Болички, владетел на трите Арабии, който носи доспехи от змийска кожа и държи вместо щит една врата, която според мълвата е една от вратите на храма, съборен от Самсон, когато със собствената си смърт той е отмъстил на враговете си... Сега погледни и на другата страна, и ще видиш най-отпред и начело Тимонел Каркахонски... който носи на своя щит златна котка върху червеникаво поле с надписа "Мяу" - началните букви на името на неговата дама, безподобната Мяулина, дъщеря на херцога Алфеникен Алгарабски...
Войската, която е насреща ни, има разноплеменен състав: там са тия, които пият сладките води на прословутия Ксант; до тях са планинците, които тъпчат масалийските високи полета; а тия там - които пресяват най-чистото и най-тънко злато на щастлива Арабия; ония пък са от племето, което се наслаждава на прочутите свежи брегове на бистрия Термодонт; тия тук - които окървавяват златния Пактол; и нумидийците, неустойчиви в обещанията си; и персите, прославени със своите лъкове и стрели; партите и мидийците, които воюват, отстъпвайки; и арабите с преносимите си жилища, и белите и жестоки скити; етиопците с пробитите си устни и други безбройни народи, чиито лица виждам и зная, но не си спомням имената им.

...


- Значи няма какво да ядем днес? - каза дон Кихот.
- Тъй би било - рече Санчо - ако липсваха из тия поля тревите, които Ваша милост познава и които са замествали липсващата храна на бедстващи като Вас странстващи рицари.
- При все това - отвърна дон Кихот - по биха ми допадали сега четвъртинка самун хляб или някоя пита с две сардели, отколкото всичките треви, описани от Диоскоридес и изброени от доктор Лагуна. Тъй или иначе, яхни магарето, добри Санчо, и върви след мене. Господ, който се грижи за всичко, не ще ни изостави, още повече, че ние странстваме като Негови служители Господ не забравя нито мушиците във въздуха, нито червеите в земята, нито жабите из блатата и е толкова милостив, че огрява със слънцето си и добрите и злите, и изсипва дъждовете си върху праведните и грешните.
- Ваша милост - рече Санчо - сте родени повече за проповедник, отколкото за странстващ рицар.
- Странстващите рицари всичко знаеха и всичко трябваше да знаят, Санчо - забеляза дон Кихот. - В миналите векове е имало рицари, които са произнасяли речи или проповеди във военните станове не по-зле от богослови и доктори на Парижкия университет. И това показва, че никога копието не е пречило на перото, нито перото на копието.

край на част І


***


Дон Кихот седеше замислен и чакаше бакалавъра Самсон Караско, от когото се надяваше да чуе новини за самия себе си, печатани в книга, като бе казал Санчо...
Боеше се да не би авторът да се е отнесъл към любовта му с известно неблагоприличие, което би могло да нанесе вреда и пакост на честта на неговата сеньора Дулсинея Тобоска. Искаше му се да е изтъкнал верността и приличието, които винаги е хранил към нея, като е презирал кралици, императрици и девойки с какви ли не качества и е обуздавал своите естествени влечения...

Макар и да се казваше Самсон, бакалавърът не беше едър на ръст, но голяма хитра лисица. Бледолик, с пъргав ум, той нямаше повече от двадесет и четири години; лицето му беше валчесто, носът - чип, а устата - голяма: явни белези на дяволитост и склонност към шеги и подигравки, както се видя веднага. Щом съгледа дон Кихот, той падна на колене пред него и му каза:
- Дайте да Ви целуна ръцете, Ваше сиятелство сеньор дон Кихот де ла Манча...

...


- Наистина, аз смятам, сеньор бакалавър, че за да се съчинят истории и други книги, каквито и да са те, необходими са здрава преценка и зрял ум. Само великите умове са способни да говорят и пишат приятни и забавни неща. Най-мъчното нещо в комедията е ролята на смешника, защото този, който иска да се представи за простодушен, не бива да бъде такъв. Историята е нещо свещено, тъй като трябва да съдържа истината, а дето е истината, там е Бог, Който е самата истина. Въпреки това има хора, които пишат и издават купища книги, като че правят мекици.

...


- Два пътя има, щерко, по които хората могат да стигнат до богатства и почести: единият е пътят на науката, а другият - на военното изкуство. Аз съм повече военен, отколкото учен и навярно съм роден под влиянието на планетата Марс...
Аз зная, че пътеката на добродетелта е много тясна, а пътят на порока - широк и просторен, и че целите и пределите им са различни, защото пътят на порока, обширен и просторен, завършва със смърт, а пътеката на добродетелта, тясна и стръмна, завършва със живот, и то не с живот, който има край, а с живот безсмъртен. И знам - както казва нашият велик кастилски поет - че...
- Ах, горко ми! - извика племенницата. - Чичо ми бил и поет! Всичко знае, за всичко го бива. Обзалагам се, че ако рече да стане зидар, би съумял да построи къща като кафез.
- Уверявам те, племеннице - отговори дон Кихот - че ако тези рицарски мисли не владееха над всичките ми чувства, не би съществувало нещо, което да не мога да направя, нито редки предмети, които да не излязат от ръцете ми, особено кафези и клечки за зъби.

...


- Моят не е такъв - каза Санчо. - Ни най-малко не е коварен, по-скоро е простодушен, не е годен да стори никому зло, а всекиму прави добрини; няма у него ни капка злоба. Едно дете може посред бял ден да го убеди, че нощ. За тая му простота го обичам като зеницата на окото си и не се решавам да го напусна, каквито и лудории да върши.


***


Сервантес. "Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча". Том 1. Превод П. и Т. Нейкови. "Прогрес", 1947
Сервантес. "Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча". Том 2. Превод П. и Т. Нейкови. "НИ", 1949
Сервантес. "Дон Кихот". Превод Т. Нейков. "НК", 1980